Влак

В коридора е тъмно, тоест не е светло. Обърках се, мъждиво е, мирише на влак, май има някакви хора тук-там до прозорците. Отворил съм моя прозорец, от време на време мушвам глава в него, да усетя порива на бурята. Всъщност времето беше тихо и топло, ама нали е влак – на прозореца духа. Слушам музичка на жълтия уокмен. Специално трябва да обясня за него – нали ми е гордост любима. Не помня, кога сме го купили, но помня колко съм мечтал за него. Боже – първа персонална музичка… Оставил съм жена ми в купето, дали бяхме женени вече, не помня, а аз съм се облегнал отвън на вратата, слушам … на този прелестен жълт уокмен и не зная повече щастлив ли съм или неуверен. Влакът лети към морето, нещо което не съм виждал поне десетина години, в ушите ми се лее She’s got the look, чувствам се голям човек, но зная че не ме бива да нося отговорност за другиго – това е като леко изтръпване. Засега; след време ще осъзная, че не мога да нося отговорност и за себе си, това е най-ниското стъпало, само се ребча, това – да.

Или може би двадесет години по-късно, когато седя във влака за Пловдив. Този влак е хубав, няма купета, като автобус е, но вагонът е нов и чист. Седя на двойна седалка (няма много хора) и чета нещо. Нося си книга в раницата. Всъщност влака е от Пловдив, защото сега се сещам за някакъв англичанин, който на гарата в Пазарджик ме пита нещо, струва ми се нечленоразделно, не мога да го разбера, не мога да му отговоря. Влакът потегля, той вижда табелката на гарата и почти проплаква: пзрджѝк! Чувствам се много неудобно, мъчно ми е за него, а пък и схванах най-накрая какво му трябва. Пробвам да го успокоя с моя английски, че няма страшно, утре ще иде в Пазарджик, щом толкова настоява. Изглежда обезсърчен.

Пак назад, този път повече от двадесет години. Пак е нощ, влакът един господ знае за къде е, но е много студено, щото е около осми декември. Тримата с Весела и Ирен сме окупирали сгъвката между вагоните, аз съм във и аз не знам какво настроение, но им пея:

летят среднощните таксита
окъпани от нощния хлад
и само вятърът ме пита,
как заредихме с обич този град.
но от целувки няма време да отговорим…

Влюбен съм безнадеждно и не ми остава нищо друго, освен да пея в този влак. Ужасен лепкав студ.

Още по-назад, сега съм ученик, връщаме се от някаква екскурзия. Прекарвам няколко часа в коридора с незнаен сърбин, който ми разказва живота си. Беше забавен, но и часовете бяха много, накрая го слушам само от учтивост. Вече не помня нищо от тая история, но беше засукана и сякаш с много жени, прашни шосета и камиони. Сега знам, че е истинска, човек може да разкаже такова нещо на непознат, може би и той така се е оправдал. Стараеше се да спечели публиката си в мое лице и разказваше с много съспенс, като хубав трилър, беше около тридесет годишен, умен и ироничен. На влизане в София си стиснахме ръцете и хукнахме всеки за своя багаж, после дори не го мернах на слизане. Идеалният случай.

Advertisements