Nothing Compares

От момента, в който електроцентралата Fukushima Dai-ichi придоби световна известност изминаха два месеца. Освен народните вълнения, бизнесът, разбира се, живо се интересува какво става, а и най-вече – какво има да става. Първата официална сбирка се проведе в Ница, на френско атомно джумборе. Събитието е конспектирано в блога на Economist.

Любопитно е да се съпоставят моите лаически предположения с тези на действащите лица. И така, тезата ми беше, че неудържимото движение на ситуацията вън от стандартната писта е повлияно от три фактора: енергозависимост, разположение на реакторите и управление. Да видим какво казаха адептите в Ница.

Според Akira Omoto of the University of Tokyo, an industry veteran who is a member of Japan’s Atomic Energy Commission, не заметресението, и не цунамито бяха факторите, които разрушиха централата. Комбинацията между двете неща – земетресението, което унищожава външната свързаност на централата и следващото цунами, което помита резервните източници за собствени нужди – в тази последователност – се превръщат в бедствието, което направи комплекса неуправляем. Човекът прави извода, че проектантите следва да мислят за външните предизвикателства към реакторите, като за идващи по двойки, и то не обезателно като двойки с обща причина – каквито са земетресение и цунами.

Тук виждаме съществената разлика между една външна оценка (моята) – че енергозависимостта на реакторите след SCRAM е възел, който трябва да се разсече чисто и тази на специалиста – че решение на проблема трябва да се търси в посока на премоделиране на рисковете и съответно конструиране на допълнителни защитни валове, удържащи консуматорите на енергия свърани с източниците.

Отбелязваме, че специалистът търси реализуемо решение в рамките на съществуващата технология. Така или иначе, безопасността (където я има) в промишлеността е резултат от десетилетия експлоатация, свързана с огромни и тежки инциденти. Но след всяка трагедия се прави разбор и изводите се залагат в бъдещите проекти. Това безспорно изглежда реалистично и компетентно, но също и опасно – по видими причини. Доверието в атомната енергетика няма да бъде възстановено в рамките съществуващата технология и е очевидно, че инцидентите ще валят, ако се върви по тази линия.

Kenichi Sato от GE Hitachi, обърна внимание на третия удар – поредицата от водородни взривове, които не би трябвало да се случат. Историята е увлекателна и ще я преразкажем.

По някакъв* начин водородът напуска казана на реактора, но остава в сградата на блока. Така се взривяват блокове 1 и 3.

Взривът на трети блок причинява повече проблеми или заради повече натрупан водород, или заради различния начин по който е построена сградата – с използване на бетон, не стомана. Вероятно тези фактори трябва да се разглеждат съвместно – различната конструкция балагоприятства натрупването на водород по различен начин.

Освен това взривът на блок #1 отваря дупка стената на съседния втори блок, което донякъде обяснява, защо блок #2 запази покрива си цял – дупката вентилира горните части на сградата и съответно взривът в блок #2 става по-ниско – и май това причинява големия разлив на радиоактивна вода към близката турбинна зала (огромно радиоактивно предизвикателство в момента).

Взривовете рахвърлят повече или по-малко радиоактивни отломки навсякъде из централата, затрудняват придвижването и възстановителните работи в зоните на най-важните източници на радиация, а и разширяват кръга на задачите, които трябва спешно да се разрешат. Изглежда те са част от объркването около басейните за отработено гориво в четвърти блок, предизвикало мистериозния водороден взрив там. Ясно е че блок #4 съхранява много и сравнително горещо гориво в басейна си. Възможна причина за появата на водород тук е кипването на водата поради нефункциониращото охлаждане (според Gregory Jaczko, chairman of America’s Nuclear Regulatory Commission), но при тази хипотеза ще наблюдаваме пълно оголване на асемблитата в басейна.  На въздушните снимки, обаче, басейнът изглежда непокътнат и сякаш никога не бил пресушаван, а и пробите от водата са чисти, макар съвсем точни данни да липсват засега.

Заслужава внимание хипотезата, че загубения покрив на четвърти блок е резултат от мощната експлозия на съседния трети блок. Тоест, изграждането на блокове като плочки за домино в непосредствена близост е лоша идея.

Тук има и ред идиотски опити, като хвърлянето на вода с хеликоптери и пожарни, докато се достигне до смисленото решение – използване на бетон-помпи за пълнене на басейните.

С някакви вариации, това изложение може да се приеме за подкрепящо моите изводи – управление плюс разположение и близост на блоковете – като основни фактори за разширяване на инцидента до фаталните му размери.

Завършвам с оценката за сегашното състояние и перспективите.

Вече са изградени и пуснати системата за пречистване на радиоактивна вода, както и за доставка на прясна вода за охлаждане (500 тона на ден). Съответно и охлаждащи системи извеждащи топлината в околния въздух, също и постоянните системи за охлаждане на басейните. Провеждат се работи по укрепване на сградите.

Дори за шест месеца реакторите да се докарат до cold shutdown, ще са необходими години или дори десетилетия за чисто извеждане на станцията от експлоатация. Количествата замърсена вода нуждаещи се от пречистване са огромни. Не е ясно какво е състоянието в активните зони, колко гориво е вътре в казана, колко е изтекло към контейнера, но все още не попаднало в околната среда и т.н. Във всеки случай в Three Mile Island бяха необходими шест години преди накрая робот да може да влезе в активната зона на реактора и да се разбере как всъщност всичко изглежда отвътре.

Advertisements