Steve Jobs @ Stanford

Много пичовска реч.

Advertisements

Who

.

Albert Kahn е строил доста в ссср, по времето на голямата депресия, май, тогава външните поръчки са били спасителни за американските фирми, а както изглежда и ключови за съветската власт. Във всеки случай историческата сграда на полицията в Детройт е досущ като цум.

Но какво се случва в момента с неговите сгради?

Отговорът донякъде е в току-що проведения безсмислен разговор. Възнамерявах да го завърша с признането, че често греша – затова и не се разстройвам.

Чудя се, обаче, защо другите хора не се разстройват, защото мислят, че не грешат ли?

Хм, разбира се и кметството в Бостън. Мрачните примери са лесни за копиране.

It Could Be Sweet

Малкия предава листовете си на квесторите и излиза. Вратата щраква зад него и той тръгва напосоки, почти в несвяст.

Наоколо е пусто. Има още час по регламент и само идиот би излязъл толкова рано. За Малкия тези разсъждения са без значение, толкова е суетен. Май очаква да го наградят за това, че е предал работата си по-рано.

Какато и да е, фактът е, че наоколо няма жива душа и той се загубва по коридорите. По едно време зърва някакъв човек, пресреща го и пита как да стигне до изхода. Човекът се усмихва и казва: В университета лесно се влиза, но трудно се излиза. После го упътва и минута по-късно Малкия е вън, на слънце и на свобода.

Оказа се, че не е толкова трудно.

Малкия влиза и излиза от университета неведнъж, дори се шегуваше понякога, започвайки някоя история с думите: Аа, аз когато учих в университета за първи/втори/трети/… път…

Всъщност, наложи си да се дипломира, когато осъзна, че колегите му скоро ще започнат да го гледат с онази смесица от уплаха и изумление, с която младежите удостояват грешно ситуираните възрастни мъже.

Работи на безброй места, започва и зарязва различни бизнеси, жени се и се развежда…

Лесно се влиза, но трудно се излиза. Въздържаше се да разказва тази история – смяташе, че е срещнал своя орисник. Лекотата, с която създаваше и рушеше бе измамна. Все някога късметът се изчерпва и тогава наистина ще ми е трудно да изляза. Дали ще разбера, че това е последният път?

— — —

Различните наблюдатели виждат съвсем различни неща, но трябва да се спазва формализма на физическите закони – за да изглежда достоверно.

Седеше на мегдана. На тротоара, де. От лево – червена табелка Царевецъ, в десно – Боядисваме Кожуси.

Nothing Compares

От момента, в който електроцентралата Fukushima Dai-ichi придоби световна известност изминаха два месеца. Освен народните вълнения, бизнесът, разбира се, живо се интересува какво става, а и най-вече – какво има да става. Първата официална сбирка се проведе в Ница, на френско атомно джумборе. Събитието е конспектирано в блога на Economist.

Любопитно е да се съпоставят моите лаически предположения с тези на действащите лица. И така, тезата ми беше, че неудържимото движение на ситуацията вън от стандартната писта е повлияно от три фактора: енергозависимост, разположение на реакторите и управление. Да видим какво казаха адептите в Ница.

Според Akira Omoto of the University of Tokyo, an industry veteran who is a member of Japan’s Atomic Energy Commission, не заметресението, и не цунамито бяха факторите, които разрушиха централата. Комбинацията между двете неща – земетресението, което унищожава външната свързаност на централата и следващото цунами, което помита резервните източници за собствени нужди – в тази последователност – се превръщат в бедствието, което направи комплекса неуправляем. Човекът прави извода, че проектантите следва да мислят за външните предизвикателства към реакторите, като за идващи по двойки, и то не обезателно като двойки с обща причина – каквито са земетресение и цунами.

Тук виждаме съществената разлика между една външна оценка (моята) – че енергозависимостта на реакторите след SCRAM е възел, който трябва да се разсече чисто и тази на специалиста – че решение на проблема трябва да се търси в посока на премоделиране на рисковете и съответно конструиране на допълнителни защитни валове, удържащи консуматорите на енергия свърани с източниците.

Отбелязваме, че специалистът търси реализуемо решение в рамките на съществуващата технология. Така или иначе, безопасността (където я има) в промишлеността е резултат от десетилетия експлоатация, свързана с огромни и тежки инциденти. Но след всяка трагедия се прави разбор и изводите се залагат в бъдещите проекти. Това безспорно изглежда реалистично и компетентно, но също и опасно – по видими причини. Доверието в атомната енергетика няма да бъде възстановено в рамките съществуващата технология и е очевидно, че инцидентите ще валят, ако се върви по тази линия.

Kenichi Sato от GE Hitachi, обърна внимание на третия удар – поредицата от водородни взривове, които не би трябвало да се случат. Историята е увлекателна и ще я преразкажем. Има още

на който има ще се даде още

7 юли, 2006. София.

И на който има – ще се даде още.
А на който няма – ще се отнеме и онуй,
що мисли че има.

Хлъзгаво, да.

Имах намерение да махна колата зад него, ама нека стои.

Та той изобщо не от тоя свят. С нищо не си пасва.
Откъде тая благост? Защо е облечен така? Просто цирк, господ му е взел всичко, без остатък, това е.

какво, по дяволите да изпия, за да вляза при него? повдига ми се от всичко тук.