Nothing Compares

От момента, в който електроцентралата Fukushima Dai-ichi придоби световна известност изминаха два месеца. Освен народните вълнения, бизнесът, разбира се, живо се интересува какво става, а и най-вече – какво има да става. Първата официална сбирка се проведе в Ница, на френско атомно джумборе. Събитието е конспектирано в блога на Economist.

Любопитно е да се съпоставят моите лаически предположения с тези на действащите лица. И така, тезата ми беше, че неудържимото движение на ситуацията вън от стандартната писта е повлияно от три фактора: енергозависимост, разположение на реакторите и управление. Да видим какво казаха адептите в Ница.

Според Akira Omoto of the University of Tokyo, an industry veteran who is a member of Japan’s Atomic Energy Commission, не заметресението, и не цунамито бяха факторите, които разрушиха централата. Комбинацията между двете неща – земетресението, което унищожава външната свързаност на централата и следващото цунами, което помита резервните източници за собствени нужди – в тази последователност – се превръщат в бедствието, което направи комплекса неуправляем. Човекът прави извода, че проектантите следва да мислят за външните предизвикателства към реакторите, като за идващи по двойки, и то не обезателно като двойки с обща причина – каквито са земетресение и цунами.

Тук виждаме съществената разлика между една външна оценка (моята) – че енергозависимостта на реакторите след SCRAM е възел, който трябва да се разсече чисто и тази на специалиста – че решение на проблема трябва да се търси в посока на премоделиране на рисковете и съответно конструиране на допълнителни защитни валове, удържащи консуматорите на енергия свърани с източниците.

Отбелязваме, че специалистът търси реализуемо решение в рамките на съществуващата технология. Така или иначе, безопасността (където я има) в промишлеността е резултат от десетилетия експлоатация, свързана с огромни и тежки инциденти. Но след всяка трагедия се прави разбор и изводите се залагат в бъдещите проекти. Това безспорно изглежда реалистично и компетентно, но също и опасно – по видими причини. Доверието в атомната енергетика няма да бъде възстановено в рамките съществуващата технология и е очевидно, че инцидентите ще валят, ако се върви по тази линия.

Kenichi Sato от GE Hitachi, обърна внимание на третия удар – поредицата от водородни взривове, които не би трябвало да се случат. Историята е увлекателна и ще я преразкажем. Има още

Advertisements

7 = 7.

Инцидентите в Чернобил и Fukushima Daiichi имат еднакви оценки INES.

Обемът на емитираните в околната среда радиоактивни материали и в двата случая се оценява косвено, с компютърни модели. Този факт е достатъчен за подхранване на здравословна резервираност. И така, според оценките за изхвърленото към момента:

Фукушима = 10% Чернобил.

Разни хора неуморно повтарят какви били конструктивните разлики между реакторите, колко се различавали обемите на радиоактивните емисии и прочее. Биха могли просто да кажат, че едните са с дръпнати очи, а другите бледолики славяни, все толкова релевантност ще има в тези аргументи.

Еквивалентността на случаите има една генерална причина и тя е, че и в двата случая имаме загуба на управляемост. Времевите скали имат нужда от нормализация, в първият случай нещата протичат много бързо, в другия се точат (досега) месец, но ефектът няма как да е съществено различен, щом състоянията съвпадат.

Пълна загуба на управляемост с непоправими щети по каналите за контрол и наблюдение на ядрени обекти съхраняващи стотици тонове радиоактивни материали, т.е.:

Фукушима ≡ Чернобил, или Има още

Loop

Днес попаднах на тази снимка. Правата са май на Getty.

Гадна работа.

Моят проблем е че харесвам TEPCO. Още в началото на историята (отлетя цял месец!) разузнах разни неща за компанията и да, опознавайки нещата ги обикваме. Има още

Ербод илшод в отондор ещиличу

In an admission of how long the cooling process may take, Hidehiko Nishiyama, deputy director general of the Nuclear and Industrial Safety Agency, Japan’s nuclear regulator, said late Tuesday: “We will have to continue cooling for quite a long period. We should be thinking years.”

Kuni Yogo, a former atomic energy policy planner in the Japan Science and Technology Agency, said: “There is some trial and error, but this is the beginning of a three- to five-year effort.”

source: NYT

Числа

Fukushima Daiichi

източници на илюстрациите: MSNBC, NYT


В комплекса се съхраняват ~1500 тона радиоактивни материали.

Както вече писах това основно става в самите реактори и басейните за отработено гориво. Общия басейн (съхраняващ 60% от цялото количество) и контейнерите за сухо съхранение (6%) са изглежда извън непосредствена опасност.

Басейн за отработено гориво (SFP)

Приведените размери (W×L×D) → (40×35×39) ft ≈ (12×11×11) m са за басейните в сградите на блоковете.

Общия басейн е с размери (12×29×11) m и има капацитет от 6 840 assemblies = 96 assembly racks × 76 units. Което е приблизително 200% от необходимия материал за зареждане на всички реакторни ядра.

Комплект (assembly) – 172.5 kg U

Разпределение на комплектите (assemblies)

Блок Ел./Терм. мощност, MW В реактора В SFP
1 460/1380 400 292
2 784/2381 548 587
3 784/2381 548 514
4 784/2381 0 1331 (1479?)
5 784/2381 548 946 (826?)
6 1100/3293 764 876 (1136?)

Защо японската радиация ще пропусне България

Поправих досадни неточности в предишни публикации като добавих пътем някои дреболии, които обаче, мисля, проясняват картината.

Разбира се, ако човек се разтърси ще намери къде по-детайлни, всеобхватни и качествени описания. В блогрола ми има препратки към много добри източници и дори пропуските (NYT, например) не са толкова болезнени, защото човек стига до там лесно, проследявайки кръстосаните линкове.

Тук, обаче, изложението следва собствените ми мислодвижения. Естествено, другите хора си имат собствен дневен ред, ок. Но какво значи да отговориш на коментар с „Прочети по-подробно“, по дяволите?

Къде по-интересно ми е да следвам стъпките на господин Гейзер, като изрязвам неговите изрезки, за да ги залепя на моята стена. Игра с огледала, никога не омръзва. И така:

На 23 март 1851 година след непрекъснат тридневен слеговалеж няколко огромни лавини с нечувана стремителност се откъснали от върховете на околните планини и избирайки съвсем необичайни посоки, се сгромолясали върху злополучното селище, като затрупали девет жилищни сгради. Загинали двайсет и трима души и повече от 300 глави добитък. Лавицари пише: „Едва се разтопили съдбоносните снежни маси, които им отнели стадата, жилището и близките, оцелелите с нови сили започнали да строят хижите си в Коцера, подобно на ония, чийто роден край бил опустошен от пламъците на Везувий, но щом само чудовището затворило огнедишащата си паст, вече се захванали отново да построят селището си върху още горещата лава.“

Преди няколко години при една командировка в Бяла, изчаквах в общината служителя, с който се налагаше да се свържа. Имаше и други чакащи – местни лелки и чичовци, които се опитваха да получат документ, че в нивите им може да се строи. Това би придало онази стойност на имотите им, при която те светкавично биха ги продали избутвайки младото си домочадие в чужбина. По-късно въпросния служител ми показа една карта на града, застроителен план.

Ето тук, разправя ми той, виждаш ли тези три точки? – Е, това означава, че на това място може да се строи до три етажа, така къщите от следващия ред също ще имат изглед към морето. Сега погледни към прозореца – правилно виждаш, построена е шестетажна кооперация…