Strangers

ако ще си разказваме неудобни истории, уф. имам една шампионска. май.

та значи, аз бях много интелигентно дете (това, впрочем минава. баси. знам че знаеш) и като такова един слънчев ден в оня слънчев град, където живеех, докато се разхождах по обезлюдената от току-що секналия обеден дъжд улица, хоп и влязох в музея (не знам как ми хрумна да го нарека музей. беше си една галерия просто, една от стоте пръснати из квартала).

много красива изложба. всъщност, много красиви жени, защото имаше само такива, бяха експонирани нагъсто из цялата зала, малкият лабиринт от зали, на две нива, мисля, с бяла свързваща стълба без парапет между нивата. не бяха облечени хич, бяха омайни, много по-късно разбрах че това не е въобще типично, колко жалко… иначе нямаше жива душа, огледах се аз, но не, ни следа от някакъв персонал или посетители. и така, съвсем разтреперан разперих ръце и я прегърнах, най-близката, хм, най-близкия експонат. миг по-късно отнякъде изникна скандализирана разпоредителка, аз обаче бях по-бърз, плюх си на петите, финтирах я някак на вратата и не спрях да тичам, докато сърцето ми съвсем не изскочи от гърлото…

много години минаха оттогава, но и днес, щом пристигна в този град, още на гарата си слагам черни очила и изкуствени мустаци.